Нещастието на голямата любов е, че колкото по голяма е тя, толкова по-големи са разочарованията, болката и безсънието, които може да ни донесе. И все нея търсим. Все към нея се стремим. Излиза, че в цялата картина има три типа хора. Глупаци, мазохисти и равнодушни.
Първите са тези, които смятат, че на тях ще им се размине. Болката. Те ще слагат розови очила, ще търсят красивото дори в гротеска, ще се изтощят емоционално в опити да пречупват истините през наивната си призма, докато тя съвсем не се счупи и не направи всичко на парчета. Изведнъж. Тогава за първи път в живота си ще осъзнаят, че счупеното никога не носи щастие. Счупеното носи счупено.
Вторите, мазохистите, са тези, които осъзнато приемат любовта, готови са за последствията й и дори държат да изпитат всяка тяхна нотка. Те приемат любовта абстрактно и сюрреалистично. Готови за всичко, което тя ще им донесе, само да я чувстват. Тях не ги убива болката. Убива ги липсата на такава. Защото, по дяволите, иначе не е любов.
Третите, равнодушните. Те се носят свободно и тихо по течението й. За тях любовта е като бриз. А всички знаем, че бризът никога не остава в косите ни. Можем само да му се насладим и да го пуснем. В нечии чужди коси. За тях всяка любов е просто любов. Няма малка, няма и голяма. За тях ЛЮБОВ не е синоним на ВЕЧНОСТ, нито на СБЪДВАНЕ. Те ще те изпратят с усмивка, както и те посрещнаха. Ще бъдат мили с теб, ще се съгласяват с теб. За всичко. Сякаш каменни. И няма да останат в сънищата ти. Нито ще капнат с някоя нощна сълза. Ще останат силуети. Някъде.
Има и още един вид.
За него не се говори. Той се чувства.
Винаги е накрая. След другите. Защото той остава. Той няма да те лъже. Няма да те манипулира. Няма да е безразличен. Ще има сто нюанса болки. Сто нюанса смях. Сто нюанса настроение. И сто нюанса любов. Всичките истински. Ще те вади от кожата ти, ще те настръхва. И ще ти вземе всичко. Съня, мечтите, живота.
Ще ти вземе и болката.
Цялата.
Защото може да я понесе.
Дано не се случи да ти я върне.
Защото може да го понесе.
Автор: Ariadna
