С колко ли хора сме се разминали случайно по улиците, отнесени от задълбочени мисли или просто от сивото ежедневие, без да подозираме колко тясно свързани може да са съдбите ни с тези хора?
Човекът, с когото се размина вчера, докато си проверяваше известията в телефона, а той се беше взрял в някаква птичка встрани, утре може да се окаже приятел на приятел, след години може да е твой съпруг, но никога никой няма да е сигурен кога и как е започнало всичко.
Човек, с когото си се сблъскал преди 5 години на улицата, или човек, който ти е направил място в автобуса, днес може да те срещне и да си помисли, че те е обикнал от пръв поглед. Но това няма да е първият поглед...
Десетки, стотици, хиляди, милиони, милиарди хора по целия свят... съдбите ни неимоверно са свързани, преплетени, зависими... но никога няма да разберем най-сладките им тайни: кога е започнало всичко? Защо точно ние? Как...
Може би не трябва да разбираме. Може би трябва да съществува загадка, за да вярваме, че сме се влюбили от пръв поглед и да не предполагаме, че този поглед съвсем не е пръв.
Аз си мисля, че и ние сме се срещали.
Но не в този живот.
Но безспорно те познавам и знам, че и ти мен също.
Познах те, когато ми каза да си тръгна и да гледам напред, да не се обръщам и да не позволявам на нищо да ме дърпа назад.
Познах обичта по тази готовност да се откажеш от онова, което ти самият обичаш, защото се заблуждаваш, че ще помогнеш. Някому, някога.
Познах те, когато ми помогна.
Да разбера, че думите са нищо. Че тежат точно толкова, колкото тежи едно колибри. Че не е нужно да си казваме нищо. Че мразя, когато хората използват прекалено често и прекалено красиви думи, опитвайки се да убедят някого, някога в силата им, омаловажавайки значението им.
"Остани"
"Обичам те"
"Недей да си тръгваш"
"Обичам те“
"Ти промени живота ми“
"Винаги ще те обичам“
Мразя тези думи почти толкова, колкото мразех мълчанието, когато очаквах да ги чуя. От някого.
Но сега не възразявам мълчанието.
Познах го и тази среща с него съвсем не беше тягостна. Когато опознаеш нещо, към което си подхождал с предубеждение, осъзнаваш колко красиво различно може да се окаже. Осъзнаваш колко може да си грешил и да си се ограбвал. Но аз познах мълчанието.
Също както познах и теб, когато протегна ръка и за пореден път, тя беше моят спасителен пояс. Отново ми помогна.
Да разбера, че любовта съществува. Че ти съществуваш.
Че думите всъщност означават нещо, единствено когато не се злоупотребява с тях.
Че думите съществуват дори когато не ги изричаме.
Че може да тежат 1,8 грама и понякога да искат да бъдат напълно сами. Неизречени. Несподелени.
Също като колибрито.
О, но красотата им е отвъд всичко.
Автор: Биана Гунчева, gnezdoto.net
