Стигат ми едни очи, които да поглеждам рано сутрин. Едни очи, в които да намирам смисъл, щастие, в които да откривам красотата на света.
Стигат ми само две ръце, в които да заспивам вечер, спокойна и щастлива. Две ръце, които да ме топлят, които да ме пазят, в които да се чувствам и като страхливо дете, и като силна жена.
Защото аз не искам да обичам малко... а за цял живот!
И ми стига един единствен човек, на когото да подаря сърцето си, мечтите си, времето си, последните си минути, последните си секунди на този свят.
Защо са ми много очи, ако не са истински, ако не са искрени? Ако го няма пламъчето, какъв е смисълът?
И защо са ми много ръце, които просто да ме държат, без страст, без обещания, без чувства? Не искам това!
Защото аз вярвам, че светът е за двама. И аз, и ти сме напълно достатъчни. Аз и ти, ти и аз, една любов - какво друго ни трябва?
Любов моя, не се научих да обичам малко и не искам!
Ако е обич, нека да е за цял живот, за два дори!
Защото ми стига една усмивка, която да виждам всеки ден, щом отворя очи.
Един смях, най-любим, когато направя пак нещо глупаво и когато пак се обяснявам като малко дете.
Едно рамо, на което знам, че мога да поплача, защото аз няма вечно да съм твоята усмихната принцеса.
В този свят много неща ще ме нараняват, а какво по-хубаво от това просто да си поплачеш, без да те съдят за това.
И едно сърце, което знам, че тупти само за мен. Въпреки ината ми, въпреки че понякога ще се сърдя за глупости, въпреки че никога няма да съм идеалната жена...
Стига ми един мъж, който да ме приема такава, каквато съм, с всички мои симпатични черти и с всички дразнещи недостатъци.
Защото това е любовта - да обичаш, но не за малко, а за цял живот!
