Понякога си мисля, че най-големият враг на любовта е самодоволството. Не знам кой ни каза, че утре е обещание, но го очертаваме в червено в календара и сме доволни. Крием думи под езика си, сякаш няма да се развалят, няма да се превърнат в пепел. И знаете ли какво? Най-големият враг на любовта е и мълчанието.
Отне ми години, за да осъзная, че зъбите ми не са предназначени да бъдат затворнически решетки. Отне ми още повече, за да осъзная, че сме потъващ кораб, моите думи - пистолет, а твоите - спасителна лодка. И в крайна сметка се удавихме като истински глупаци. Погледнете ни - погребани под дъното на океана, закотвени от всичко, което никога не сме казали.
Най-големият враг на любовта е страхът. Трудно е да си потънал, но още по-трудно е да се изкачиш обратно на повърхността и тогава някой да те помоли да се върнеш на лодката. С риск да потънете отново, да се удавите отново. И ако сме достатъчно смели да се върнем на лодката, кажете ми как първата вълна няма да ни кара да гребем с бясна скорост към брега, развявайки бял флаг. Кажете ми как едно платно, направено от износена надежда и доверие, простреляно с оръдия, може да ни отведе на хубаво място.
Най-големият враг на любовта сме ние самите. Искаме, искаме и още искаме. А даваме малко, скандално малко. Дори думите пазим за себе си. Но гледаме утре, все още очертано в червено на календара, сякаш не е днес, сякаш не е било вчера. Пазим всичко за по-късно. А по-късно невинаги има…
