Тъкмо си свърших маникюра и имам 25 минути за едно кратко телефонно разговорче. Обаждам се на Лили щото скоро си взехме ризеншнауцер - да й разкажа как се адаптира кучецето.
"Ало, Лиленцеее... космат, скубе се, като тръгна да чистя не е къща, а фризьорски салон... Уф, пък как яде да видиш, като му замирише на месо и му щръкват мустаците... не спира докато не омете всичко... И, знаеш ли как пърди моля ти се, оня ден яде дроб и му дойде вдъхновение - опадаха ми миглите, сигурно щото са сложени с хипоалергенно лепило...
Мрази банята кат червата си, но скръцвам със зъби и изтърпява къпането... Да, де навън обича, но само с мен и на къс повод, че не знам какво ще му хрумне...Е, понякога и с децата го пускам... О, много, пеняви се много, не му пука и даже на по-едри мъжкари скача, ама на няколко пъти му наритаха яко задника... ооо, Лили, така ли? ... Най-харесва да ме издебне и пльос! На спалнята, така посред бял ден да се опъне нашичкият, ама само се показвам на вратата и се е изнизал веднага с подвита опашка...
Ми смърди си, муцка... Сега не знам колко са интелигентни, но не блести с нещо особено... поне не вдига гюрлутия... Знам, Лиле, ма откъде време... Общо взето няма полза от него голяма вкъщи, но все се вре в краката ми, предан, мил, децата са привързани доста... Не, че ако реша утре, няма да му тегля шута... Само да сгази лука, щот не е, нали ти викам, от най..."
Точно тук мъжът ми подава зад вестника, който уж чете, физиономия далеч от щастлива, и измърморва умолително: "Абе, стига си се оплаквала от мене на хората".
Кво му стана изведнъж на тоя човек? Я, лакът ми е изсъхнал.
