Страхът от болката е най- мощният двигател към самотата.
Ускорява от нула до двеста за секунда.
При такава скорост сетивата ти буквално изчезват. Ставаш маршрут.
Само че къде изобщо отиваш, не се знае.
Скоро забравяш дори от къде изобщо си тръгнал. Било е някаква точка А на съществуването ти, а сега пътуваш към точка Б ... пак на съществуването ти.
За пейзажни гледки дори не говоря.
Не можеш да ги видиш.
Нито да ги усетиш.
Нали помниш - болка! Така че - газ!
Спирачките не работят.
Твърде те е страх дори да опиташ да ги натиснеш. Така че приемаш ги за повредени по презумция.
Буквално прелиташ през дните си.
Сливат се нощи и дни, а ти само натискаш газта с все сили. И с все страх.
В насрещното лети човек.
Със същата скорост на страха.
И той познава болката.
Счупената кост е нищо. Би счупил всички.
Познава онази, другата болка.
Дето го кара да ускорява от нула до двеста за секунда.
И неговата спирачка не работи.
И той не гледа встрани.
Пътят е една лента.
Никой не отстъпва.
Животът е решил, че няма да позволи да се разминете.
Но нито ти, нито той не смъква крак от газта.
Твърде бягате от себе си, за да спрете...
Няма спирачен път.
Има разни тенекии навсякъде.
Звукът е оглушителен.
Катастрофата - неизбежна.
Някой се удари в теб, или ти в него.
Все тая.
Между отломките се стичат страхове.
Толкова наситени, че им трябва само искра.
Но искра няма.
Страхът е твърде студен, за да гори.
А любовта остана твърде назад.
Плачеш ли?
Така си тръгва страхът.
А сега бягай!
Когато той си тръгне, винаги идва любовта.
Дай ръка, ще бягаме заедно,
на "едно, две, три... обичам те! "
