Понякога любовта е грозна, предизвикателна, разочароваща, болезнена - дори в най-щастливите и силни връзки. Любовта има нужда от работа. Тя отнема усилия.
Любовта не винаги е лека и хубава. Трябва да можеш да признаеш кога не си прав. Тя изисква всеотдайност и лоялност.
Но има разлика между това да се бориш за нещо, което знаеш, че е прекалено хубаво, за да го пуснеш, и да се придържаш към нещо, което вече е умряло.
Често, много дълбоко в себе си, знаем кога вече това не е любов, а просто фамилиарност, рутина, сигурност. Нещо, към което сме свикнали. Като гаранция, че няма да сме сами.
Понякога смъртта на любовта е по-лесна да бъде разбрана, ако сме с някой, който ни прави изключително нещастни. Друг път ни е трудно да признаем пред себе си, защото сме с човек, за когото наистина ни е грижа, дори вече да не сме влюбени в него. Но независимо от специфичните обстоятелства, ние се опитваме да се убедим, че любовта все още е там, защото не сме готови за нещо друго.
Доброволно избираме да се придържаме към нещо, което е мъртво, отколкото да отидем в един свят, където сме наранени и сами.
Това не е наша вина, а недостатък. Просто човешка природа. Ние постоянно искаме да усещаме допира на друго човешко същество, да се чувстваме сигурни.
Но трябва да помним, че има разлика между това да насилваш любовта и да се бориш за нея. Да насилваш любовта, да се стараеш да изпитваш нещо - не е изобщо любов. Това е емоция, която тялото ви е създала като механизъм за справяне, инстинкт за оцеляване. А когато прекарвате цялото си време, насилвайки се да обичате някого, се лишавате от възможността да се борите за човека, който наистина ще стопли душата ви. Изборът не е лесен, но поне е ваш.
