Стандартите в любовта много се променят. Ако си мислите, че преувеличавам, просто се замислете колко приятелки имате, които се изпълват с благодарност при най-малката любезност или мил жест от страна на партньора. Стига толкова. Спрях да се примирявам с по-малко от това, което давам. Не е нереално да искам човек, с който се срещаме по средата.
Вярвате или не, никога не съм искала много, далеч съм от това да бъда материалистка. Не ме интересуват парите или придобивките. Искам да знам какво „съдържа“ сърцето на човека до мен. Защото само това има истинско значение. Разбира се, че и аз имам своите несъвършенства и ги познавам добре. Аз съм човек, но защо толкова често се очаква жените да са повече от това? Наличието на несъвършенства не означава, че не заслужаваме добри и стойностни отношения. В един момент се борим срещу социалното неравенство, но в следващия приемаме всичко, което партньорът е готов да ни даде.
Връзките никога не са перфектни и изискват много упорит труд, всеотдайност и доверие. Това, което повече няма да приема, е внушението, че съм твърде взискателна, че живея във въображаем свят и очаквам принца на белия кон. Ако това да полагаш усилия в една връзка е твърде много за някого, той определено не трябва да приветства друг човек в живота си, само за да го „ограби“.
Ако искаме пълноценна връзка, изпълнена с всеотдайност и доверие, трябва да отстояваме себе си и да спрем да приемаме трохи. Защо всички трябва да подхранваме обществените очаквания, които се влачат от векове, променяйки само формата, но не и във функцията си? Мъжете са свикнали с патриархата и силата на жените, които започват да отстояват равенството си, не им се нрави. Мнозина буквално не знаят как да реагират, но е много тъжно, че често го правят с пренебрежително и защитно поведение.
Не, жените не искат романтична приказка, а всеотдайност. Партньор, който ги обича, уважава, цени и разбира. Който се държи добре и ги среща на половината път. Който няма проблем с това да измие чиниите и да пусне прахосмукачка. Който не вижда нищо нередно в това да гледа детето, когато е болно. Това не е много, а точно толкова, колкото заслужаваме.
