Черно и сребърно. Два цвята. Какво ще стане ако се смесят? Кой ще надделее? Ще се разтворят ли един в друг?
Какво се случва с една двойка, която се събира, сключва брак, ражда им се дете, има помощ години наред и изведнъж този стълб на стабилността рухва.
В "Черно и сребърно", новият роман на Паоло Джордано, който излиза у нас, писателят не изневерява на премия си стил и ни сблъсква с една, не много лицеприятна история, на умираща възрастна жена, която години наред е помагала на двама влюбени да запазят любовта си в рутината на всекидневието. Ще рухнат ли отношенията им, когато тя си отива и вече я няма? Ще им стигнат ли техните собствени сили, за да се борят за връзката си?
След осем години всеотдайност, не само, свързана с домакинството, но и с потушаването на всеки скандал, г-жа А., незабелязано се е превърнала част от семейството на преподавателят по физика, съпругата му Нора и синът им Емануеле. Тя си отива бавно, съпрузите са до нея по пътя ѝ към смъртта и все повече губят почва под краката си. Нищо вече няма да е същото. За добро, или за зло?
Някой години наред се е грижил за тази двойка, като за деца и за броени месеци двамата трябва да наваксат и да преминат в зрелостта на брака си. Нора и съпругът ѝ трудно осъзнават, че сега те и само те ще трябва да изворът на смелост и мъдрост, вместо на г-жа A.
Паоло Джордано никога не е щадял читателите си. Не го прави и сега. С много болка са пропити страниците на „Черно и сребърно“, а последните изречения, описват сцена на гробищата.
Може ли смъртта да даде ново начало на една изтляла любов?
Ето някои цитати от книгата:
„С течение на времето всяка любов има нужда от някой, който да я види и признае, да я оцени, в противен случай рискува да бъде взета за недоразумение.“
„…преди Нора толкова неща не обичах.“
„От нас тримата Емануеле е единственият, който още не е научил, че нищо не трае вечно в човешките отношения. И е единственият, който не знае, че това не е непременно недостатък…“
„Понякога едно семейство на новобранци е и това: една свита мъглявина от егоцентризъм с риск за имплозия.“
„…така че в известен смисъл бяхме и не бяхме себе си, но сигурно винаги е така, когато целуваш по устата някого за пръв път.“
„В крайна сметка човек никога не е щастлив или нещастен заради това, което му се случва, а заради настроението, което протича вътре в него.“
„Живеем предварително, в постоянно очакване на нещо, което да ни освободи от задълженията на настоящето, без да предвиждаме следващите, които ще се появят.“
„Продължавахме да се предизвикваме, само и само да прекъснем мълчанието, за което не бяхме подготвени. Нищо не ни идваше на помощ: държахме се така глупаво, все едно това беше първата брачна криза в историята на човечеството. Една млада двойка също може да изпадне в криза, да се разболее от несигурност, от повторяемостта на нещата, от самота.“
„Напук на надеждите ни, бяхме неразтворими един в друг.“
