По първи петли, обидно рано, вън се мъчи да съмне, към 5.30 сутринта. Телефонът ми звъни, но няма сила на земята дето ще ме накара да стана. Зъъъъррр! Добре де, има и е много настоятелна. Зъъъррр! Така, първо съм вкъщи, второ звукът идва отдясно, трето нужно ми е да отворя едно око, за да си определя местоположението. Отварям го - таванът се гърчи по някаква причина, но нямам време да му обръщам внимание сега. Звъненето ми пробива безжалостно мозъка. Явно е нещо важно.
Сънена се опитвам да докопам противния телефон, обаче свалям всичко от нощното шкафче, ровя в изпопадалите неща, ставам, залитам, удрям си малкото пръстче на крака!!!, мъжът ми мърмори нещо, хвърлям в неговата посока един сандал. Шотовете текила, които невинно се промъкнаха в тялото ми снощи, подличко са изтрили кратковременната памет. Където го оставих, бе?
Зъъъъррр. Обръщам чантата на пода, претърсвам дънките. Оня звъни ли звъни, мамка му. Абсолютно съм бясна и разсънена, настъпвам с бос крак някаква шнола, полагам неимоверни усилия на волята да не повърна, намирам телефона, вдигам... "ало....ало... АЛО! Нещастник долен (добавям и няколко автентични псувни, чути от автобусния шофьор дето го засякох миналата седмица)... хем звъниш по тъмно, хем не отговаряш... АЛО, ше ти @?##!@?!!+## ....
И така още 2-3 минути, докато се включа, че ми звъни алармата...
