Плътта
Оковите дрънчат! Оковите дрънчат…
И викове след мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад.
Без огън, без лъча — аз гасна и мълча.
И пак напред сама аз тръгвам в своя път.
Свободна, но без мощ… Оковите звучат.
Див шепот ме следи: „Къде, къде пълзи
таз сянка по върха?!“ — Аз кретам и мълча.
От земния ни ад дочувам смях навън —
пияните от грях… Зад мен оковен звън…
Аз пъпля в пълен мрак и този шепот пак:
„Тук има само ад, върни се наназад!“
Със плач обръщам взор: „Аз искам светлина!
Навсякъде е мрак, а там си ти сама“.
На оргии в дола доземам аз страстта.
Крещи грехът в кръвта. — Аз пламвам и мълча.
И ето там, от ада — пламък всред нощта
Разгаря буен огън — едничка светлина.
Там — клада от души… Страстта, страстта гори!
Вериги им — плътта! — Аз гасна и мълча…
Оковите дрънчат! Оковите дрънчат.
И викове до мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад!…
Там пламна светлина! — Аз плача и мълча.
