Честваме 114 години, откакто българският народ, благодарение на силната вяра в общата кауза и решителност за обединение, успява да извоюва независимостта на държавата си.
На 22-ри септември отдаваме своята признателност към нашите предци за тяхната непримирима воля и силен дух.
Нека ние, потомците, да помним примера им, да се гордеем и съхраняваме този дух и в наши дни.
Да сме достойни българи, каквито ни учи да бъдем и поетът със своите стихове.
ПОТОМЪК
Заченат сред полета и балкани,
израснал на горещи стремена,
аз ида с тъмен гръм на барабани
от мрака на далечни времена.
Аз ида от дворци, от манастири,
от сборища, от ниви, от хора.
Със белези от брадви и синджири
приличам на прастара канара.
Душата ми е слънчева и твърда,
и жилава в несгоди и в тъга.
Аз мога тежка сабя да развъртам
и да прекършвам момина снага.
Аз мога да заплача след градушка
и гълъб да нахраня в свойта длан.
Аз мога с къшей хляб и вярна пушка
да тръгна към хайдушкия Балкан.
Аз мога пред бесилка да запея,
загледан към високите звезди.
Аз мога и в смъртта си да живея,
аз, кръв и плът от моите деди.
Забравян и отричан, и прославян,
аз ида като вик на любовта.
И българин завинаги оставам!
Завинаги! До края на света...
МАТЕЙ ШОПКИН
