Преди няколко дни се разхождах в центъра, бутайки детска количка, „натоварена“ с 2-годишния ми син, който пък блажено си подремваше и съвсем не се интересуваше от проблемите на Вселената... или пък на майка си... Срещу мен с бърза крачка ходеше висок, малко мърляв мъж, с набола брада и ръце, които стискаха два плика с покупки. Разминахме се. Тогава чух тихият му глас да отронва „Страшни крака, мамче!“
Знам, че всяка модерна жена, живееща в този феминистичен свят, би се противопоставила живо на подобно „евтино“ подмятане, дори би се погнусила. Включително и аз... И все пак, продължавайки спокойно по пътя си, се чувствах много по-лека. Смея да кажа, че дори загадъчна усмивка пропълзя по лицето ми.
Толкова ниско ли бях паднала? Някъде между бременността, раждането, мислите за бебешко ако и пюрета бе останало и моето самочувствие... Толкова забравено и отритнато, че дори един комплимент от напълно непознат, определено недобре изглеждащ, мъж, успя да събуди моята заспала женствена страна. В този момент думите на една приятелка оттекнаха в главата ми... Когато бях бременна тя ми каза „Наслаждавай се на вниманието сега, защото после ставаш невидима!“ Нима това се бе случило и с мен?! Изчезнах ли, когато станах майка?
Замислих се за всичките пъти, когато в магазина младото момиче на касата ми казва „Заповядайте, госпожо!“. Госпожа в нейните очи, аз бях едва на 30 години... За всички онези моменти, когато вместо да отида на фризьор, аз бях предпочела да седя на детската площадка със сина ми. За десетките пъти, когато обувах дънки и мъжът ми ме питаше какъв е поводът.
Тогава разбрах – проблемът не беше в майчинството, а в мен. Щом душата ми бленуваше за женственост и комплименти, значи аз все още бях там някъде, но напълно преобразена. Не, аз не изчезнах, когато станах майка, защото това беше най-хубава роля в живота ми! Аз просто успях да надмогна суетата в името на най-ценното ми...
