Преди години, по време на голямата икономическа рецесия в САЩ, един човек решил, че за наближаващите коледни празници няма да има достатъчно пари за скъпи подаръци. Изхарчил огромна за него сума, за да купи цяла ролка опаковъчна хартия с коледни рисунки, с надеждата, че изисканата опаковка би могла да замести скъпото съдържание.
На 15 декември, събота, решил да опакова „джунджуриите“, които бил купил за подаръци. Когато отворил килера под стълбата и открил само ролката, върху която била обвита хартията, изпаднал в ярост.
– Кой е използвал опаковъчната хартия в килера? – развикал се той. – Кой я е взел? Тази хартия е страшно скъпа! За какво сте я използвали?
Продължил да крещи ядосано, докато най-после четиригодишната му дъщеричка се приближила с наведена глава и му казала:
– Аз бях, тате, аз я използвах.
– Използвала си я? Без разрешение?
– Да, тате – отвърнало момиченцето, готово да се разплаче.
– Хартията беше много скъпа, госпожичке. И не я купих, за да си играеш с нея, а за да опаковам подаръците за Коледа…
– Да, но… – опитало се да обясни детето.
– Ти си едно разглезено момиче. Баща ти работи всеки ден като вол, за да не ви липсва нищо вкъщи, а когато купувам нещо, за да има подаръци за всички, ти.
– Но, тате…
– Мълчи и ме слушай! Трябваше да попиташ дали може да използваш тази хартия!
– Не можех да попитам, тате… защото… беше изненада.
– Каква изненада? Че вече няма да има хартия за опаковане на подаръците?
– Не, татко… увих с нея един подарък изненада.
– Така ли? Подарък… Цялата хартия за един-единствен подарък… И може ли да знам за кого е бил този подарък изненада? – попитал ядосано бащата.
Момиченцето се разплакало…
– Беше… за теб, тате. Мъжът онемял. Почувствал се като чудовище – дъщеря му била приготвила подарък, а той й се скарал, затова след малко, гузен и засрамен, казал: – О… извинявай, че ти се развиках, миличка, но тази хартия е твърде скъпа, за да опаковаш с нея само един подарък. – Да, тате… но кутията беше много голяма и стана много хубава… Мъжът се разчувствал и се опитал да разведри обстановката.
– Добре, хайде да видим тази кутия. Може пък да използваме част от хартията, за да опаковаме другите подаръци. След малко момиченцето донесло от стаята си огромната кутия от старата си кукленска къщичка, „увита“ във вече безполезната златиста хартия. – Честита Коледа, тате – казало детето и подало пакета на баща си. Трогнат от вниманието на дъщеря си, бащата се опитал безуспешно да спаси част от хартията, като същевременно се упреквал, че не е съумял да изслуша дъщеря си. Когато обаче отворил кутията и видял, че в нея няма нищо, той отново избухнал: – Не знаеш ли, че когато човек опакова кутия за подарък, като използва ЦЯЛА ролка златиста хартия, ТРЯБВА да сложи нещо вътре? Майка ти никога ли не те е учила, че не се подарява ПРАЗНА кутия?
Момиченцето отново навело глава и със сълзи на очи казало:
– Кутията не е празна, тате… Изпратих в нея седемдесет целувки… Така че, когато заминаваш и си далече от нас, да носиш със себе си целувките, които ти подарих за Коледа…
Бащата имал желание да потъне вдън земя.
Прегърнал дъщеря си и я помолил да му прости, задето не е попитал, не е разбрал, не е съумял да я изслуша.
Казват, че мъжът прибрал кутията и опаковката й под леглото си. Държал я там в продължение на години и всеки път, когато се почувствал тъжен, обезсърчен или потиснат от житейските трудности, изваждал една от целувките, които дъщеря му била подарила, и си припомнял любовта, с която ги била сложила вътре..
От книгата "20 стъпки напред", Хорхе Букай
