Преди дни широката публика се просълзи от страхотните снимки на едно красиво куче. Авторът дори е написал цяла страница или повече, в които се опитва (и странното е, че успява) да пресъздаде нещо, което всъщност не може, защото няма съответните сензори. Той е снимал едно куче, описал го е (децата в трети клас го учат това) и е разказал реакцията на околните с таланта на пишещ розови романи.
В началото на текста с нетърпение очаквах да стигна до момента, в който лирическият герой решава да прибере кучето със себе си. Но не би. Вместо това стигнах до следния пасаж:
„Тичаше след колите ни 10 км – докато не стигнахме до къмпинга над Рилския манастир. Когато стигнахме до колите, раздялата с него беше мъчителна, сърцераздирателна и много тъжна. Аз и момичето в компанията едва сдържахме сълзите си. Но най-покъртителният момент бе, когато… той започна да тича след колите. Всички настръхнаме… Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Това куче, това уникално създание, този дух на войн, дух на българско куче, остави белег за цял живот в сърцето ми…“
Сърцето? Кое сърце? Къде? Колко малко сърце трябва да имаш, за да напишеш тази история, да се представиш в тази светлина пред света, без дори да съзнаваш, че това прекрасно животно не те е докоснало дотолкова, че поне да го качиш в колата си , а не да го оставиш да тича след нея 10 км.
Има още:
„Оставихме го там, като си мислехме, че то ще се окопити около къмпинга и ще бъде гледано и хранено от местните…“
Да, нека някой друг се погрижи, аз само ще снимам и ще постна във Facebook, а после ще си броя лайковете.
Имаше една песен „Обичам те до тук“.Така и сега: Обичам те до социалната мрежа, дори не до колата ми, извинете – джипа (сигурно ще го изцапа), до зоната ми на комфорт, която не включва поемането на отговорност и грижата за изоставеното животно. Нека му се порадваме отдалеч !
Сякаш с бутона Post и Share изчистваш съвестта си и лягаш да спиш спокойно.
Авторът пише и вероятно не осъзнава смисъла на думите си: то тичаше 10 км след нас… а всъщност няколко зрели хора, са бягали 10 км от възможността да придобият качеството „човечност“.
Възможно е да няма връзка, може би е злобно дори, но си говорим с приятелките ми, че напоследък мъжете са едни такива сълзливи, но неинициативни…. Може би социалните мрежи са виновни. Ще постнеш проблема си там, ще лайкнеш този на друг, ще шернеш и всичко е наред. Лягаме да спим. Доволни от себе си. Толкова е лесно. Нали?
Наистина вярвам, че за хората може да се съди по отношението им към животните… и може би за това сме все на опашката, към дъното…
Автор: Евгения Гигова, стопанин на две кучета и няколко котки, без порода, едното с половин крак.
Предварително се извинявам на автора ако страда от алергия към кучета, има 1,2,3 такива или други животни, или благородно не е уточнил друга причина, която не е позволила на чувствата му да предизвикат съответните действия по подслоняване на кучето или търсенето на приемен дом. Преди години главният редактор на Actualno.com, който страда от алергия към котки приюти малката Параскева, докато бъде осиновена.
