Представете си, че сте на лодка. А животът е морето под нея. Да, някой път лодката се люшка между бурни води и непознати морета. Друг път обаче тя плава в най-тихите заливи. Ето в един такъв момент от живота, когато вие е най-спокойно, когато най-после сте се отделили от страха, скрупулите и притесненията… се случва нещо. Лодката потегля без вие да я управлявате и се устремява към най-далечните и опасни скали. Всичко притъмнява. Тогава трябва да вземем решение. Дали ще се борим срещу трудностите или просто ще оставим живота да ни носи… без цел и посока.
Преди време една позната ми каза, че ако човек не се научи сам да вземе решения, накрая животът избира вместо него.
До момента не предполагах колко права е била.
Каквото и да си говорим, ние обичаме еднотипното ежедневие. Рутината. Ритуалът на еднообразието. Ставането в определен час, пиенето на кафе с точно определени лъжички захар. Пускането на сутрешен блок на една конкретна телевизия. Оправянето за работа. Изборът на дрехи. Качването в колата и пускането на радиото, което всеки ден слушаме. Работният ден, който е до болка ясен. Прибирането и минаването през близкия супер за нещо малко. Пускането на риалити шоуто, което в момента върви. Извиването на зъбите. Прочитане на три страници от някоя книга. Сън.
И после изведнъж нещо се променя.
Уволняват ни. Загубваме човека, когото обичаме. Кучето ни умира. Получаваме предложение, което ни плаши. Виждаме отдавна забравена любов. Запознаваме се с човек, когото не можем да забравим.
И излизаме от релсите на линията, по която сме се движили.
Отначало се ядосваме. Какво стана? Защо точно сега? Нямам ли си достатъчно проблеми? Но в същност не сме имали проблеми. Живели сме спокойни. Или просто сме съществували. Защото животът е това, което се случва докато ти си слагаш захар в кафето. Докато прехвърляш каналите по телевизора. Докато мислиш, че този, който си е отишъл, трябва задължително да се върне. Животът е това, което се случва, докато дишаме, но без да живеем.
Именно затова сами трябва да променяме живота си. Да го объркаме и отново подреждаме. Да го разрушаваме и да не се страхуваме, че няма как да го построим отново. Да му се радваме, докато го имаме. А не да приемаме готови решения и чужди надежди.
Трябва да спрем да се носим по спокойния залив и да излезем в открито море. Там има скали, бурни води и много препятствия. Но тръпката е да ги преодоляваме, а не да ги гледаме от далече. Да им се наслаждаваме, а не да чуваме разкази за тях.
Да живеем, а не да съществуваме!
