От "Скъпи, можеш повече" до "Скъпи, толкова си можеш", крачката не е една идея повече примирение или отчаяние. Напротив, осъзнаването и приемането на факта, че съвместното съжителство неминуемо води до някои компромиси тип "необходимо зло" спестява много нерви и кръвнишки погледи.

Не познавам жена, която да не се е опитала да промени мъжа до себе си. И това е нормално – нужен е един период на напасване, в който си мерите кусурите и се опитвате да сведете тези у другия до критичния минимум, така че да не пречат на хармоничното и безоблачното ви съществуване. Мъжете сами подават сигнали до къде са готови да се откажат от навиците си и от натрапчивите спомени тип "ама мама не го правеше това така". От този момент нататък усилията са безсмислени и трябва да спрат. Проблемът идва, когато жената се заинати, че по "творението й" все още има много да се работи, все още не е станало "по неин образ и подобие", и продължи с изискванията, с обвиненията и с наставленията.

Въпрос на уважение е да приемем недостатъците или пък откровените странности на човека, когото сме избрали. Веднъж направили това, малко по малко, с времето те престават да са ни такъв трън в очите.

Един от най-взривоопасните конфликтни въпроси на съвместното съжителство – домакинските задължения, за мъжете влиза именно в графа "необходимо зло", с акцент върху злото. Бихме си спасили много нервни клетки, ако го даваме по-снизходително – важно е разбира се да настояваме, че и той трябва да свърши нещо, но да не изпадаме в дива ярост, че нито ще го направи с удоволствие, нито ще се сети сам. Рядкост са мъжете, които проявяват инициативност с домашните задължения, но това, в крайна сметка, не е болка за умиране. Брои се крайният резултат, а не (не)радостта от усилията.

Странностите също са повод да бъдем по-"дзен". Бавя се всеки път, когато простирам, защото трябва да развалям разни скулптури от щипки, но в крайна сметка така цялата дейност става по-весела. Не ме радва особено да събирам чорапи, изгубили своя спътник в живота, из целия апартамент, но го преживявам. Не съм и във възторг, когато въпросният мой спътник винаги забравя по нещо от нещата, които съм му поръчала да купи (или ги замени със разни свои интерпретации), но се свиква. Леко е напрегнато и когато в редките случаи, в които се навива да сготви нещо, готви 3 пъти по-дълго от мен и цапа 3 пъти повече.

Важното е обаче, че с нежелание или не, е положил усилия. Той толкова си може. Автогол е да се опитвам да го променям или да не отчитам факта, че се старае. Домакинските задължения са ПРЕДИМНО женска работа и в това няма нищо обидно, нищо дискриминиращо и нищо унизително. Вярно е, че заедно с ходенето на работа, тези задължения идват малко в повече, но на всичко му се намира цаката... особено ако я търсиш с желание. Мъжете също си имат странични „занимавки”, макар и не толкова ежедневни. Може да не свързват пералня, бъркат бетон или сглобяват мебели всеки ден, но като дойде време и за това, е хубаво, че подобни дейности се падат на тях.

Както мъжете търпят лудостта, неразбираемите ни изблици и странните ни предпочитания, така и ние е хубаво да преглътнем тяхната разхвърляност, разсеяност и "упорството" да се откажат да "се научат" да четат мисли. Макар да коства известни усилия, толерантността е хубаво нещо...