Дъглас Кенеди е американски писател. Автор е на 17 романа, преведени на 16 езика и в милиони екземпляра в 22 страни по света. През 2006 г. е удостоен с най-високото литературно отличие на Франция – Кавалер на ордена за литература и изкуство. Уважаван както от широката публика, така и от критиката, и се нарежда сред най-изобретателните автори на психологически трилъри в света. Ключова тема на романите му са абсурдите на лъскавия, псевдоцивилизован свят, неведомите подземия на човешката същност, парадоксалната близост между ежедневното и опасното, между патологията и нормалността.
В интервю за iWoman Дъглас Кенеди сподели виждането си за любовта, отношенията и това дали съществува пефректната жена.
По-самотен ли е днешният човек?
Мисля, че всяко поколение смята, че животът никога не е бил толкова стресиращ. Фундаментално има някаква носталгия по миналото. Убеден съм, че тук има носталгия по комунизма. Консерваторите в Америка постоянно говорят за малките градове, за семейството, тогава когато нещата бяха по-прости. Кога са били по-прости нещата? През 40-те ли? Когато имаше нацизъм, атомна бомба…Това, което е интересно за начина, по който живеем сега е, че начинът, по който възприемаме всичко напълно се промени – светът стана много по-малък, защото с телефона в джоба можеш да пратиш съобщение до Ню Йорк и да получиш отговор в рамките на секундата. Смятам, че това, което е интересно и е проблем, който трябва да се дискутира е как екранът ни отразява. Ако отидеш на ресторант вече и видиш двойки на масата – ядат, но не говорят. – гледат си телефоните.
Имате ли качество, което бихте променили у себе си?
Много! Много съм нетърпелив, мразя да чакам на опашки. Ако усещам, че не съм прав в нещо мога да бъда много хладен. Винаги има неща, които искаш да усъвършенстваш у себе си, както и много неща, които бих искал все още да мога да правя. Винаги съм искал да свиря на саксофон! Непрекъснато правя списъци с нещата, които трябва да правя.
Как успявате да разбирате толкова добре женската душа?
Бившата ми жена вероятно има различно мнение! Мисля, че всичко идва от наблюденията ми върху войната между родителите ми. Осъзнавах тези битки от 5-годишната ми възраст. Наясно съм, че майка ми, която беше невротичка, беше много нещастна. Беше жена с образование, която стана домакиня. Тя ме накара от много рано да започна да мисля за жените, но бях убеден, че няма да се оженя. Всички жени в живота ми са били професионалисти в работата си и винаги много са ме привличали интелигентни жени. Не мога да си представя да съм с глупава жена. Имам феминистка жилка, но не съжалявам майка си, защото разбирам, че тя е архитектът на собственото си нещастие, както всички ние сме. Това е поколението, в което жените забременяваха и толкова. Казвам на дъщеря си: “Толкова съм щастлив, че си била на 18 през 2015 г., а не през 1955 г.“
Как бихте описали перфектната жена?
Не бих! Няма такова нещо, още по-малко има съвършен мъж. Всеки мисли, че другите са луди.
Има ли перфектна връзка?
Никога! Има добри връзки. Женен съм за някого, когото виждам на всеки две седмици, това е много добра връзка, но сме минали през други неща. Имаме деца от други хора, това е различен етап на живота. Да имаш деца променя връзката коренно. Най-важното и най-трудното нещо е да си родител.
На какво учите децата си?
Това, което съм се опитвал да им обясня, че животът е смесена работа и че ще има моменти – горе и долу. И не може да разчитаме винаги да бъде само хубаво. Но самите те би трябвало да водят интересен живот и да не се обвързват с глупостите на някой друг, особено във връзките си. Надявам се, че са се научили на независимост и аз продължавам да говоря с тях.
Любовта е…
Търся остроумен отговор… Любовта е много различна в различните си форми. Аз съм от хората, които не искаха да имат деца, бях на 37, когато се роди синът ми и на 41, когато се роди дъщеря ми и любовта, която изпитвам към тях е абсолютна. Любовта е ранимост , риск и лудост. Голяма смесица, в която влиза и разочарованието. Най-трудната любов е любовта към теб самия. Особено в отношения с другите и децата е стремеж да се отдръпнеш от същността си. Начинът, по който любовта работи е начинът по който хората се справят или не с патологията си. Винаги побеждава, но често се проваля.
Интервю: Евгения Гигова
